Видео

Транскрипция

Огледай се. Къде си? Къде е мястото, където стоиш? Някъде в стая,

може би в град на континент на планета, кръжеща звезда в галактика сред милиарди други.

Но… Къде е всичко това? Този въпрос може и да изглежда глупав,

но всъщност, идеята за безусловно положение е нещо, което ние сме си измислили.

Накратко, Вселената е голяма торба от пространство с неща в нея.

Ако някой премахне всички тези неща – звездите, планетите, черните дупки, праха – 

единствено би останало празното пространство. В това празно пространство, идеята за

местоположение губи своя смисъл. Празното пространство е еднородно, еднакво навсякъде.

Космосът не е като сцена под краката ни. Не можем да маркираме специфични точки

или да закотвим нещо в време-пространството. Без неща, не съществува положение. 

Ние имаме единствено положение относно други неща.

Поради това, идеи, които считаме за даденост, като „нагоре“ и „надолу“, са също относителни.

Добре. Нека отново напълним Вселената

и да се опитаме да открием къде си ти в момента. Относително на всичко друго.

Нека започнем това видео на едно познато място и постепенно да направим нещата по-объркващи. От

перспективата ти, светът е плосък и можеш да се движиш в 3 измерения. Физиците наричат

това ‘отправна система’ – твоята перспектива на вселената, как ти виждаш движението 

на всичко около теб. Също и кое считаш за „горе“ и „долу“. Отправната ти система е правилна. 

За теб. Не и за останалата Вселена.

На около 5 километра от теб е твоя хоризонт и земята значително се изкривява

за теб. Ако земята беше прозрачна, щеше да видиш хората отдолу или отстрани.

Те не падат от планетата, защото гравитацията не дърпа „надолу“.

„Долу“ е илюзия на твоята отправна система. Според тази на Земята, гравитацията просто дърпа навътре.

Но за хората, има горе и долу защото в нашата отправна система, това просто е смислено.  

Затова и си мислим че и планетата има горе и долу – севера и юга.

И сме създали картите си така. Но наблюдател извън Слънчевата система може и да е несъгласен.

Картите ни имат смисъл, защото сме свикнали с тях, не защото са правилни.

Е добре. Това е първата стъпка – положението ти на повърхност, която изглежда плоска, но

всъщност е сфера. Но тази сфера винаги се движи и никога не стои на едно място.

Земята обикаля звезда: Слънцето в центъра на Слънчевата система.

Обикновено си го представяме подредено, но  

за външен наблюдател, този танц би изглеждал доста объркващ.  

За да видим нещата ясно, ще преувеличим тези движения. Нищо не е в реален мащаб.

Първо, орбитата ни всъщност е елипсовидна. Половината година се доближаваме малко

до Слънцето и сме по-бързи, и половин година се отдалечаваме малко и сме по-бавни.

Самата елипса променя своята форма всеки 100,000 години.

И в един друг 112,000-годишен цикъл, самата елипса се върти, което създава

красива фигура. В края на краищата, орбитата ни изглежда като клатушкащ се, къдрав кръг.

И има още. Луната също обърква нещата.

Луната е масивна и дърпа земята. Двете тела обикалят около общия център на масата,

който е на около 4700 км. встрани от ядрото на Земята. На практика, това означава, че

докато Луната обикаля Земята, тя я дърпа леко, достатъчно, за да се… клати.

Добре. Ти стоиш на повърхността на въртяща се планета,

която се клатушка около слънцето в елипсовидна орбита, която всяка година леко се променя.

Но кой е казал, че Земята е права?

От перспективата на слънцето, равнината на Слънчевата система е произволна. 

Ние я дефинираме като равнината, в която Земята се движи, защото така ни е удобно. Но всъщност,

другите планети са леко изкривени спрямо нашата равнина.

От тяхната гледна точка, ние сме тези с леко изкривена орбита.

Но това далеч не е всичко! Слънчевата система е в орбита около центъра на Млечния път.

Ако погледнем галактиката, можем ясно да отличим галактична равнина, в която

Слънчевата система обикаля центъра всеки 230 млн. години. Разбира се, не е толкова просто…

Първо, равнината на Слънчевата система не съответства с равнината на галактиката.

Всъщност, нищо не съответства. Също както планетите обикалят Слънцето в свои равнини, така

и всички звезди обикалят центъра на галактиката. Цялата слънчевата система е наклонена около 60°

спрямо галактичната равнина, и лети в космоса с милион километра в час.

Наблюдател в центъра на галактиката би видял орбитите на планетите, движещи се в космоса,

като като винтова линия, което можеш да си представиш като въртящ се тирбушон

на наклонената равнина на Слънчевата система, спрямо центъра на галактиката.

Според тази ориентация, понякога

планетите са един вид пред слънцето, докато то обикаля ядрото на галактиката.

Нека само погледнем това за момент – има някаква странна, тайнствена красота

в това, как планетите и Слънцето се движат в космоса.

Замаян ли си? Още не сме приключили.

Това не е целият разказ. Масата на галактичния диск постоянно дърпа

Слънчевата система. Като пиян делфин, ние се гмуркаме надолу и изстрелваме нагоре със

стотици светлинни години през галактичната равнина, десет пъти на всяка орбита,

в дъги, дълги хиляди светлинни години.

Още не сме изяснили тези движения напълно, понеже на Слънчевата система са нужни

десетки милиони години да направи една от тези дъги. Човечеството далеч не е толкова старо.

Нека отново видим твоето относително положение. На планета,

наклонена относно Слънцето, клатушкана от Луната, в Слънчева система, наклонена относно

галактичната равнина, движеща се във формата на винтова линия и също надолу и нагоре в равнината.

Хм… Но къде е „горе“ в една галактика? Оттук, отправните системи стават произволни

и безсмислени заради естеството на вселената в този мащаб. Млечният път е

част от галактичен куп, който е част от по-големи структури като галактичния свръхкуп Ланиакея,

който е част от гигантския комплекс от свръхкупове Риби-Кит и накрая,

галактична нишка, която се простира стотици милиони светлинни години във всякакви посоки

и ориентации. Някой, наблюдаващ ни от толкова далеч, ще види единствено Краят на Величието.

Всичко, във всички посоки, изглежда еднакво. Също както празното пространство,

когато всичко изглежда еднакво, как може да кажем, че нашата гледна точка е по-добра от останалите?

Нека завършим това малко упражнение по космическа скромност

като направим пътешествието обратно. От неописуемо голямото, през наистина голямото,

нашия галактичен квартал и нашата галактика, слънчевата система, движеща се нагоре и надолу, 

до клатушкането на съществуването, и накрая до теб, гледащ това видео в момента.

Това сигурно ти дойде в повече. Не се чувствай зле – размерът на Вселената е смазващ

и е трудно да се ориентираш и да решиш, къде е най-доброто горе и долу.

Но не е важно. Това не променя нищо.

Ние сме на най-удобното място, което съществува, тук, в момента.

Нищо не може да те спре, да бъдеш в центъра на твоята собствена, относителна вселена.

[Спонсор на това видео беше Shopify – търговска платформа, с която можеш да започнеш свой бизнес.]