Видео

Транскрипция

Ти твоето тяло ли си?

Донякъде сте прави ?

Изяснено ли ви е, че това вече не е истината?

Колко от себе си можеш да промениш или премахнеш преди да спреш да бъдеш себе си?

И дали този въпрос изобщо има смисъл?

Твоето физическо тяло се състои от трилиони клетки,

поне 10 пъти повече от звездите в Млечния път.

Клетката е живо същество, машина от съставена от до 50 000 протеини.

Тя няма нито съзнание, нито воля, нито цел, тя просто е, но въпреки това се счита за индивид.

Заедно твоите клетки изграждат всички твои органи, които отговарят за събиране на храна

и ресурси, транспортиране на вещества, комуникация с околната среда и т.н.

Ако вземеш клетки от тялото си и ги сложиш в правилна среда, те могат да оцелеят за известно време.

Това означава, че клетките могат да оцелеят без теб, но ти не можеш да съществуваш без тях.

Ако ти бъдат отнети всички клетки, “ТИ” вече не съществуваш.

Кога купчина от твоите клетки вече не се брои за теб?

Ако дариш орган например, милиарди от твоите клетки ще продължат да живеят в някой друг.

Това означава ли, че ти току що стана част от друг човек?

Или това друго тяло поддържа част от теб жива?

Нека си представим следния експеримент: ти и случаен човек си разменяте клетки.

Една по една, твоето тяло получава една от неговите клетки, и те получават една от твоите.

По кое време другия човек става “ТИ”?

Дали това изобщо е възможно? Или може би това е просто извратен начин за бавна телепортация?

Нека да усложним всичко това!

Идеята, че ние сме нещо статично и неизменимо просто няма смисъл.

Почти всички твои клетки ще умрат по време на живота ти.

250 милиона от тях вече са умрели от както това видео започна.

Между един и три милиона всяка секунда.

В пероид от 7 години, повечето от твоите клетки биват заменени поне един път.

След всяко подменяне на клетки, ти си малко по-различен от преди.

Част от теб умира постоянно.

Ако оцелееш до стара възраст, около един милион милиарда клетки са били част от теб.

В естество, това което смяташ за себе си е просто временен набор от клетки.

Но понякога клетките не искат да умрат, поставяйки под въпрос единството на тялото ни.

Това наричаме рак.

Раковите клетки са практически безсмъртни.

Ракът не се причинява от външни фактори, а е част от теб която поставя своето оцеляване пред твоето.

Може да се каже че раковата клетка става отделно същество вътре в нас,

което иска просто да процъфтява и оцелява.

Можем ли да го виним за това?

Историята на Хенриета Лакс е доста интересна. Тя умира от рак през 1951.

Обикновено, клетките оцеляват няколко дни в лабораторията, което прави изследването им трудно.

Раковите клетки на Хенриета се оказали безсмъртни дори извън тялото й.

Нейните клетки са уможени милиони пъти, допринасяйки за многобройни изследвания

и спасавяйки множество животи.

Клетките на Хенриета все още са живи, и по тегло възлизат на близо 20 тона.

Това означава, че части от човек умрял преди десетилетия все още са живи.

Колко от Хенриета е в тези клетки?

Какво изобщо прави твоите клетки твои?

Може би информацията в тях? ДНК-то ти.

До скоро се смяташе, че всички твои клетки имат почти еднакъв генетичен код.

Но това не е така.

Геномът ти се променя постоянно чрез мутации и влияния на околната среда.

Това важи най-вече за мозъка ти.

Според скорошно откритие, всеки един неврон в мозъка на възрастен човек съдържа повече от хиляда мутации

в генетичния си код които не присъстват в заобикалящите го клетки.

Но колко от твоето ДНК всъщност си ти?

Около 8% от човешкия геном се състои от от вируси от миналото ни, чието ДНК се с сляло с нашето.

Митохондрите, енергийните централи на клетките някога са били бактерии, които са станали част от предците на твоите клетки.

Те все още имат свое ДНК.

Всяка клетка има стотици от тези малки неща, които не са са точно “ТИ”, но пък от друга страна са?

Това е объркващо.

Нека се върнем назад.

Знаем че си съставен от трилиони малки неща,

съставени от още малки неща, които постоянно се променят.

Заедно, всички тези малки неща не са статични, а постоянно се променят.

Тяхното съдържание и състояните са в постоянен не спират да се менят.

От една гледна точка, ние може би сме просто абстрактен, себe-поддържащ се, себеосъзнат процес,

който може да мисли за себе си и околната среда и да възприема пространството и времето,

но съществува единствено в този кратък момент.

Кога е започнал този процес?

С твоето зачеване? С раждането на първия човек?

Когато живота се е появил на Земята?

Или когато елементите, които те съставят са били част от ядрото на някоя древна звезда?

Човешките мозъци могат да боравят с ясно разграничени понятия и явления,

не с несигурната и непостоянна природа на реалността.

Може би идеи като начало и край, живот и смърт, ти и аз, не са точно определени състояния,

а части от единен процес, чиито граници се губят на фона на нашата странна и прекрасна вселена.

Проблема за човешкото състояние не е само въпрос относно нас самите, а въпрос относто мозъка ни.

Точно както нашите клетки могат да се делят и отделят от нас, нашите мозъци могат да се делят и разделят от нас.

Докато все още са в черепа ни.